понеделник, 6 октомври 2008 г.

Видинският театър по времето на Хачо Бояджиев


Както е известно, летоброенето на театър "Вида" започна на 31 декември 1891 г. срещу настъпващата Нова 1892 г., когато родолюбиви видински граждани тържествено освещават първата модерна театрална сграда в България.
Нека се прехвърлим в началото на 20 век и бегло да отбележим, че тогава е имало забележителен подем на Видинската градска община, читалищните дейци, учителството и, разбира се, неуморната дейност на истинските видински театрални дейци. И тук, нека споменем няколко имена – Димитър Велев, Антон Страшимиров, Теодоси Анастасов, Ангел Божилов, Петко Атанасов, Матьо Македонски, Болгар Багрянов, Жана Гендова, Пантелей Хранов, Иван Димов, Константин Кисимов... и още нещо, което не бива да премълчаваме: на сцената на театър "Вида" като в дома са се чувствали при честите си гостувания на първите следпремиерни представления първенците на Народния театър Адриана Будевска, Роза Попова, Матьо Македонски, Васил Кирков, Гено Киров, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов и още знаменитости на театралната сцена.
Ще посочим, че в далечната 1938 г. примадоната на Народния театър Петя Герганова отпразнува в театър "Вида" своя юбилей заедно с Георги Стаматов и артистите от нашия театър в претъпкана до краен предел зала...
А сега, нека по-бързо навлезем в някогашната театрална видинска атмосфера през следващите години, в първите години на Втората световна война. Това е времето на засилващата се икономическа криза, времето на честия вой на тревожните сирени, времето на евакуациите, времето на самолетните бомбени нападения и надеждата за дългоочаквания мир и разбирателство между народите.
И в ония тежки времена, след стихийното наводнение, се намериха театрални сили, които да превърнат театър "Вида" в един оазис на културния живот във Видин, където продължаваха традиционните утра и вечеринки, често гастролираха и прокудените от столицата театрални артисти от ранга на Иван Димов, Константин Кисимов, Петко Кючуков, Марта Попова, тук бяха Надя Гълъбова, Спас Джонев и, разбира се, винаги се отзоваваха на повика на театралното ръководство, което беше ту към читалище "Цвят", ту към общината, или както си беше, видинската театрална самодейност бе предоставяна сама на себе си, или по-точно на произвола на съдбата...
Сред театралните дейци можем да споменем и бай Ванко Петров, народен представител от Видин, Петко Здравков-Здравелин, известен юрист и общественик, читалищен деец, писател, драматург, написал и театралните произведения “Клепалото бие”, “Това се случи на улицата”, поставени първо на видинска сцена. Тук е известният видински журналист Иван Видинлиев, подвизават се и театралните артисти самодейци Любен и Мария Панчеви, Валдо Белперчинов, Асен Кирчев, Асен Каневчев, Петър Гацев, Георги Паунов – музикант, флейтист, самодеен оперетен певец и театрален режисьор и артист, написал и предоставил стотици страници от театралния и музикалния живот във Видин. Художникът на театър "Вида" е Стефан Тодоров, а за осветлението на театъра се грижеше бай Васил. Верни поклонници на театралното дело са Димитър Апостолов, директор на прогимназия “Антим I”, учителите Ангел Ницов, Димитър Русинов, Пацо Георгиев, братът на известния Борис Георгиев – Чиняка. Нека добавим, че в ония времена във Видин бяха и Асен Ненов-Бдинец и Матвей Вълев – писатели и верни радетели в храма на Мелпомена.
Най-после през 1945 г. настъпи дългоочакваният мир и се появиха първите театрални постановки. Прави чест на настоятелството на читалище “Цвят”, че поднови традиционната дейност на градския народен театър. Започнаха представленията на спектаклите “Немили-недраги”, “Тебеширеният кръг”, “Платон Кречет”, “Луди млади”, “Свекърва”. Запазил съм и една програма от 1948 г. за пиесата “Луди млади” от Цанко Церковски, режисьор е Димитър Куртев, художник-проектант и изпълнител на декорите е Стефан Тодоров, а ето и имената на артистите: Василка Върбанова, Иван Ангелов, Елена Коцева, Димо Иванов, Асен Каневчев, Софка Лиджи, Емил Блажев, Боянка Конова, Кръсто Димитров, Анушка Кочиш, Емил Берцоев, Боян Младенов (Ротата), Лидия Нинкова и др.
Градският народен съвет взема решение да постави на здрави основи работата на театър "Вида" и привлича към видинските самодейци талантливия режисьор Николай Филипов, режисьора Иван Попов, родом от с. Раковица, театрален и филмов режисьор от столицата, както и утвърдените театрални дейци артистите Аспарух Сариев, Виолета Чехларова, Георги Чанев и още неколцина млади таланти. Представени са “Службогонци” на Иван Вазов, “Аршин Мал Алан”, “Без вина виновни”, “Коварство и любов”.
Ето тук сега се поставят солидните начала на дейността на кукления театър с постановките “Вълшебният галош”, “Златната рибка”, “Дядовата ряпа” и “Маша Загубаша”, така че куклен театър във Видин е имало още през 1953 г.
Но нека продължим с голямата театрална сцена. През 1956 г. в родното видинско гнездо отново пристигат от Враца нашите съграждани Иван Атанасов, Любен и Мария Панчеви и още неколцина млади таланти. Между тях е Георги Оджаков, много голям театрален талант. Най-същественото през 1956 г. обаче е привличането на голямата театрална режисьорка д-р Правда Атанасова, чиито професионални изисквания допринесоха много за израстването на видинските самодейци до професионално ниво и както много пъти са казвали Василка Върбанова, Владо Белперчинов, Кирил Симов (Жабата), щастие за тях е било, че техен режисьор е д-р Правда Атанасова... И ето не мина година-две и отново Видин е окръжен център. За първи заместник председател от София е назначен Ангел Будев, който допринесе много за още по-високото ниво на видинския театър в пълния смисъл на думата. Той възвърна и утвърди театралната слава на Видин благодарение на привлечения за директор и режисьор Хачо Бояджиев. Тук той завари и друг утвърден режисьор в лицето на Нина Минкова-Джиброва. Но главното бе, че тук, във Видин, и дебело подчертавам, пак благодарение на Ангел Будев, пристигнаха дипломираните артисти от ВИТИЗ Христо Куновски, Мара Чапанова, Златка Тодорова, Илиана Димитрова, Адриана Андреева, Надя Якимова, Христо Курдов, Димитър Манчев, Васил Попов, Димитър Манчоров, Илия Чакъров, Цветана Аврамова, Ана Костова, Людмила и Димитър Пеневи, Маргарита и Димитър Грънчарови, Сузана и Алберт Анжел. Та малко ли бе това, че редом с утвърдените видински артисти Василка Върбанова, Любен Панчев, Мария Панчева, Владо Белперчинов, Богдан Спасов бе разгърната нова, една от най-сложните страници в историята на театър "Вида". Започна се с “Криворазбраната цивилизация”, “Всяка есенна вечер”, “Учителят по танци”, “Третата дума”, “Оптимистична трагедия”. Това е и времето, когато на сцената на видинския театър бяха представени “Я, колко макове”, “Великият Боби”, “Островът на Афродита”, “Добрата стара Англия”. И още нещо, тук, във Видин, за следващите театрални сезони дойдоха артисти от ранга на Георги Кишкилов, Петър Антов, а след него Петко Петков и още много имена. Трудно бе по онова време да се сдобиеш с билет за премиерните представления! А какво да добавим след това, когато пак благодарение главно на Ангел Будев бяха проведени първите неповторими летни театрални празници в славната крепост “Баба Вида” – започна се с Шекспириадата, Молиеровите театрални празници, преглед на историческата драма, на българската и световната комедия.
Има какво да си спомнят старите поколения театрални дейци. Има и много какво да се говори и пише по историята на видинския театър, който, за съжаление, в наши дни се намира на едно незавидно положение.А дали ще се върне някогашната театрална слава зависи от много фактори. Старите видински поколения знаят какво е театър, помнят и живеят със спомените за това.

неделя, 7 септември 2008 г.

И ПОБЕДИТЕЛЯТ МОЖЕ ДА ТЪГУВА

На 29 април 1878 г. във Враца се ражда Андрей Николов, един от най-изтъкнатите български скулптори. Своето образование той започва в Държавното рисувателно училище в София (1896-1903 г.) npu руския проф. Борис Шатц, а по-късно в Париж (1903-1907). Впоследствие Николов усъвършенства своето майсторство в училище за изящни изкуства при Антонен Мерсие. През периода 1910-1914 u 1931-1940, той е професор no скулптура в София. По-късно живее и работи в Италия, а след това се завръща в България, където умира на 17 декември 1959 г.
Творбите на Андрей Николов се отличават с нежност, изящество u рядка одухотвореност.
През 1908 г. видинската общественост възлага на известния наш скулптор Андрей Николов да проектира u изпълни строителството на Паметник на победата по случай 25-годишнината от натрапената ни Сръбско-българска война през 1885 г.

На отреденото място на централния площад при полагане на основния камък е поставен Акт, написан от ръката на Васил Атанасов. Преди десетина години при една от реставрациите на паметника този пергамент бе открит. На него пише: „На двадесетия ден от м. юли 1908 год. от Рождество Христово, в двадесет и първата година от царуването на Негово Царско Величество Фердинанд I, княз на България, при министър на войната генерал адютант, ген. лейтенант Николаев, началник на I-а инспекционна област ген. майор Кутинчев, началник на 6-та пехотна Бдинска дивизия полк. Монев, кмет на гр. Видин – Димитър Балев", следват имената и подписите на членовете на строителния комитет.
Заслужава да се отбележи, че място за подписа на твореца на паметника е отредено най-долу в този поменик. Срещу думата строител личи дребният и скромен подпис “А. Николов” и след запетайка е добавена думата скулптор. Дребен подпис е положил и тогавашният кмет Димитър Балев.
Годината 1909 е забележителна за Андрей Николов и творчеството му, свързано с Видин. Тогава той завършва две от най-значителните си творби - „Скърбящият войн" и бюста на Никола Петров. След като Андрей Николов е сътворил бюст на патрона на Видинската художествена галерия, редно е да се помисли и тази творба да намери място във Видин, родния град на художника...
В Акта при полагане на основния камък е записано: “Паметникът се въздига по инициатива на офицерите от III пехотен бдински полк с материалните пожертвувания на офицерите от Бдински полк, подпомогнати от гражданите на Видински окръг и Свищовска околия". В началото на века е имало пари и воля за успешното завършване на започнатото благородно дело.
През 1909 r. А. Николов се подписва в основата на изваяния от него войн. Гипсовите моделни елементи били натоварени от софийската гара на железницата до Русе, след това 6или прехвърлени на параход за Гюргево и оттам през Букурещ за Париж. От бронзолеярната в Париж, по обратен път големият бронзов войник достигнал до Калафат. За да го прекарат през Дунав, видинските рибари наковали върху три лодки голяма дъсчена платформа. После натоварили фигурата и останалите барелефни елементи и силните рибарски ръце загребали към древната "Баба Вида". Тук, в района на крепостта, тогава се помещавал Трети пехотен бдински полк.
За окончателното завършване на паметника не достигнали средства и това създало сериозни проблеми на строителния комитет. Тогава нашите съграждани пак намерили изход от затрудненото положение и сами си помогнали. Начело на тази акция застава видинският клон на Българското дружество „Червен кръст". Едно изходящо писмо с № 108 от 29декември 1910 г. е отправено до всички дружества и културни институти. Ето какво пише в него: „ Известно Ви е, че в града ни се строи паметник на загиналите при Сливница бдинци u, понеже са потребни още 3-4 хuл. лв за изплащането му, то в едно събрание, станало на 26-того, се взема решение да се поканят настоятелствата на всички културни учреждения съвместно да обмислят начина за даване забавления в полза на паметника. Като ви съобщаваме горното, Ви молим да сондирате мнението на Вашето настоятелство u на 2 януари 1911 г. в 10 и половина ч. утринта да заповядате в заседанието на Постоянната комисия на заседанието сам или с членове на настоятелството Ви. Председател: Д. Т. Драмов ".
Има сведения и документални доказателства, че видинската културна общественост своевременно се отзовала на апела на строителния комитет. Уредени са вечеринки, балове, концерти, томболи и дарения от отделни граждани.
Дейно участие и пръв помощник на Андрей Николов е Васил Атанасов, художник, учител по рисуване, уредник на музея и пазител на старините във Видин. На 15 ноември 1911 r. става тържественото освещаване на паметника. Многохилядното гражданство топло приветства доброволците от дружество “Сливница”, участвали във войната през 1885 г. Сред гостите от столицата и страната най-скъп е бил Андрей Николов.
Малко повече от три десетилетия този паметник се намираше на централния видински площад, или както бяхме свикнали да казваме: „Тържеството се проведе на паметника". В първия „Пътеводител на гр. Видин" (1927 г.) са поместени снимки с текст: “Площад на победите с паметник на загиналите в 1885 г. герои от Трети бдински полк. Паметникът е построен от известния наш скулптор А. Николов, който е изразил идеята, че българският войник, макар и победител, скърби за една братоубийствена война”.
Когато след войната известният английски журналист Берлайн видял паметника, заявил: „Аз ще кажа на нашите министри u на Пашич, че в България, която смятат за причина за войната, има паметник на победите, какъвто никъде няма в просветена Европа".
Благодарение на този уникален паметник английският журналист защитава достойно каузата за запазване на териториалната цялост на Видин и Видинско в пределите на България след втората национална катастрофа.
В края на тридесетте години в тогавашните официални среди на града се говори, че този паметник не е достатъчно войнствен, а отделни представители на властта го окачествили като „проста ра6ота". Даже някои считали, че трябва да бъде сринат и претопен. За щастие Комитетът за културното повдигане на Видин, с председател д-р Бърни Бончев, Васил Атанасов и други видни граждани се противопоставят, здравият разум надделява и паметникът е преместен пред жп гара Видин през 1943 г.
Такава е кратката история за „Скър6ящия войн" - една малко известна, но удивителна по своето внушение творба на големия български скулптор Андрей Николов.
В издадените в наши дни пътеводители и справочници са допуснати някои съществени грешки. Посочено е, че този паметник е творба на Арнолдо Дзоки, а напоследък се пише, че „само барелефите са дело на Дзоки, а паметникът-костница (което също не е вярно) е сътворен от А. Николов.
Години наред за този паметник не се полагат необходимите грижи и внимание. Освен това рядко наши граждани се спират, за да видят 6арелефите, изваяни от ръката на Андрей Николов. Те представляват своеобразен триптих - трогателното изпращане на войника от ридаеща жена; устремът в атаката на българските войници; посрещането на победителя и обкичването на челото му с венец.
Този паметник е едно безценно културно-историческо наследство, завещано за поколенията.

АВТОР – Христо Лишков, публикация във в. “Видин” бр. 31, 27-29 април 1998 г.

ИНТЕРВЮ НА ИВАН ДИМОВ

Иван Димов – “Ако имах два живота

При прочутите Белоградчишки скали, сред високите вековни гиганти, наречени “Монасите”, правихме снимки за филма “Страхил войвода” по сценарий на Орлин Василев. Ролята на възпетия в народната песен легендарен хайдутин Страхил войвода играех аз. Образът е познат – героичен, изпълнен с много драматични и лирично-любовни моменти.
Турците, за да отмъстят на бунтовника, са отвлекли и погубили вярната му селска девойка Ивана. Страхил е дошъл да намери гроба й, да се поклони и да отмъсти на народните поробители. Той дири по скалите най-хубавото цвете, достойно за неговата възвишена и чиста любов, с него иска да обкичи гроба на неговата любима...
Сред скалите видях много хубаво цвете – истинско чудо на природата. То извисяваше високото си и стройно стебло ниско под нас, може би, на десетина метра под скалата, на която се намирахме. Отдолу зееше истинска бездна. Реших, че добре ще подхожда именно това цвете, израсло сред недостъпните скали, да краси Иваниния гроб. Йосип Новак се съгласи. За да ме предпазят от злополука, вързаха едно въже отзад на гърба ми за хайдушкия силях на пояса. Мнозина се бояха дали каиша ще издържи тежината на тялото ми. Аз обаче настоях и въпреки риска, заслизах пълзешком по зъберите.
Долу, в дъното на пропастта, бяха хористите на софийския хор “Гусла”, които изпълняваха ролята на статисти и пееха. В най-опасния момент те пееха “Страхил Рахилу думаше”, написана за случая от композитора Веселин Стоянов. Песента му вдъхна още повече смелост и лирично настроение за трудното изпълнение на сцената по откъсването на това цвете. В момента, когато се провесих с целия си ръст по средата на скалата, хорът спря да пее. Всички бяха стаили дъх. Аз се пресегнах, едва улових цветето и го откъснах. Хористите изтичаха по страничните пътечки горе, помогнаха ми да пропълзя обратно по скалата и бурно ме акламираха. Бях облян в пот от напрежение. Овациите дълбоко ме трогнаха. Обясниха ми, че спрели да пеят, за да не се смутя и полетя в пропастта. Някой възкликна: - Ако малко от онова, което преживяхме в момента на откъсването на цветето, бъде сполучливо отразено на екрана, филмът ще получи изключително драматичност, ще бъде истинско чудо!”
Чудото обаче не стана. На екрана Страхил пресяга към цветето така, сякаш го къса от градина в селски двор. Зрителите гледаха и недоумявах защо Страхил с такова напрежение на лицето се мъчи да откъсне цветето. Защото ... пропастта, скалите, бездната и цветето над шеметната пропаст не бяха заснети. Просто да ти е жал за мъката и опасностите, на които си се излагал.
Друг, не по-малко интересен момент в този филм е, когато Страхил слиза на кон по една голяма стръмнина да търси гроба на Ивана. Нарочно пришпорих хубавия буен кон, за да придам по-голямо напрежение, да бъде картината по-правдива.
Кинооператорът Константинов трябваше да застане с апарата пред мене – да заснеме този силен момент. Обаче, когато наближих апарата с неудържим устрем на коня, той се изплаши да го не прегазя и вместо да завърти ръчката, избяга. Бях отровен от яд. Та ако смажех него, нали щях да загина и аз. Точно пред апарата аз щях да спра коня така, както бях вече репетирал. Ала младшият офицер, който придружаваше военната част, чийто коне ползвахме, не се съгласи – боеше се да не би при кариера по стръмното нанадолнище да падна и да убия коня. Аз настоявах, а той упорстваше: “Ще убиете коня, г-н Димов!”
Жал ми е и за тоя момент. Беше много силен психологически, много смел и героичен точно по сценария, точно по представата ни за войводата. Но убедих се, че военният кон и животът на кинооператора струват повече от живота на актьора, който, влюбен в своето изкуство, забравя опасностите...

Отпечатан материал на видинския краевед Христо Лишков.

ИСТОРИЯ НА ТЕАТРАЛНОТО ДЕЛО ВЪВ ВИДИН

Първият театър в следосвобожденска България
Заедно с основаването на читалище „Цвят” през 1870 г. във Видин се образува и театралният комитет, който освен в пропагандирането на изкуството имал за цел да изгради и специален театър в града.
През 1889 г. общинският съвет отпуснал за строеж най-централното място, намиращо се на двадесетина метра от дунавския бряг, където хвърляли котва австрийските параходи. Италиански архитекти и строители се заели с изграждането на миниатюрата „Миланска скала". Часове наред видинчани с интерес наблюдавали изграждането на стените и до захлас слушали мелодичните канцонети. Всички с нетърпение очаквали деня, в който театърът ще вдигне своята завеса. Но преди да настъпи този тържествен момент, трябвало да изминат много тревожни дни и много безсънни нощи за членовете на театралния комитет.
Не достигали средствата, заемите нараснали до краен предел. Погледите на търговци и лихвари се насочили към още неизмазаната сграда на театъра. Разбира се, техният интерес се диктувал не от любов към изкуството.
По настояване на служителите Централното управление на БНБ опростило дълг от 25 000 лв за постройката на театъра. По този начин не било допуснато сградата да бъде продадена на публичен търг и превърната в хамбар за зърнени храни.
Благодарение на жителите на града и на цялата видинска интелигенция, театралното здание било готово преди края на 1890 година и по общо желание на театралния комитет било решено откриването му да стане срещу новата 1891 година. Кметът, народните представители и останалите силни на деня настоявали то да се извърши пред специално поканени граждани. Недоволни от това, членовете на театралния комитет, в който влизали големите видински общественици Найчо Цанов и Димитър Балев, решили откриването да стане по най-тържествен начин с участието на цялото видинско гражданство.
Настъпва дългоочакваният радостен ден. Тържествено украсената сграда е претъпкана с хора. Официалните лица са на сцената, в ложите седят по-видните граждани. Тук, разбира се, са и онези търговци и лихвари, които искали да превърнат театъра в хамбар. В партера нагъсто са насядали занаятчии и хора от средна ръка, а горе в галериите е „простолюдието". Светлината на стотици газени лампи осветява грейналите от радост лица.
Но мнозина не били доволни от присъствието на дрипльовците. След свършването на официалната част, когато столовете от партера били изтеглени към стената и Димитър Балев повежда хорото, пощенският раздавач, пред погледите на всички, му подава телеграма, в която се съобщава, че е уволнен в интерес на службата. Същият Балев, който направил най-много за извоюването на тази голяма културна придобивка.
Прогресивното гражданство се вълнува от всичко, свързано с театъра. Вестник „Видин" често информира своите читатели за всички проблеми, които го засягат. В брой 3 от 1 август 1892 г. четем: „От няколко време се забелязва, че новото театрално здание е съвършено прокапало. Желателно е, щото комисията по постройката да се да се погрижи час по-скоро за поправката на покрива, защото е жалко да се остави такова едно огромно здание да гине, за което са похарчени хиляди левове и са се употребили толкова мъки и трудове".
В брой 24 в рубриката „Театър" можем да прочетем следните редове за представлението на 26 декември 1892 г.: „Видинското театрално дружество игра комедията “Женитба” от Гогол. Театърът беше пълен, всички места бяха заняти. И така, тази вечер имаше доволно много публика: чиновници, търговци, адвокати и даже слуги, чираци и калфи. И всички тия се надпреварваха кой да вземе билет на по-добро място, макар че всички видяха и чуха едно и също. Това е отрадно явление, защото виждаме, че нашето общество обича театъра...”
На сцената на театър „Вида" са изявили своя талант и неоспоримо актьорско майсторство Иван Попов, Сава Огнянов, Адриана Будевска, Кръстю Сарафов, Матю Македонски, Вера Игнатиева, Иван Димов, Константин Кисимов.
От трибуната на театър „Вида” е звучало словото на Георги Димитров, Найчо Цанов, проф. Асен Златаров, проф. Стефан Младенов и други видни политически и културни дейци.
За осемдесет години на неговата сцена са изнесени хиляди концерти рецитали, оперни, оперетни и театрални представления:
Осемдесет години той отваря вратите си за хилядите.
110 години от построяването на театър “Вида” – гр. Видин
Вечерта на 31 декември 1891 г. видинското гражданство тържествено посреща Новата 1892 г. в сградата на театър “Вида” - първата модерна театрална масивна сграда в следосвобожденска България.
Интересни спомени за това знаменателно събитие в историята на Видин е написал нашият съгражданин Соломон Аладжем в подготвената от него книга за миналото на своя роден град Видин. Материалите от този ценен труд авторът е предоставил на Българската академия на науките, откъдето е получил най-ласкави отзиви и положителни рецензии.
Ето какво пише Соломон Аладжем за театър “Вида”: “По инициатива на ръководителите на читалище “Цвят” като Найчо Цанов, Димитър Балев, Тодор Найденов са построили най-големият театър “Вида” в България. Грамаден салон, който побираше 800 души, имаше 12 ложи и една централна “Царска ложа”, а от трите страни над тях - голяма амфитеатрална галерия”.
Действително театър “Вида” за времето си е бил една импозантна, модерна театрална сграда. Тя, както пише Соломон Аладжем, бе за гражданите на Видин един общ храм и както много пъти е подчертавал, че “както за българите има черква, за евреите синагога, за турците джамия, то театър “Вида” е един общ храм на всички. Тук всички можем да се да се поучим да бъдем добри граждани”.
За първите години на видинския театър прекрасен, възхитителен разказ е написал известният български писател Георги Райчев, който от 1903 до 1905 г. е отбива военната си служба в Трети пехотен бдински полк. Впечатлен от видинския храм на Мелпомена, той пише за театралните представления и голямата художествено изработена вдигаща се и спускаща се театрална завеса, на която една жрица с пламнал факел е осветлявала пътя на просвещението, културата и прогреса на града, чийто символ е древната крепост “Баба Вида”.
Една оцеляла пощенска картичка с два фотоизгледа и свързани с художествено изработен надпис “Поздрав от Видин”, с дата 30 май 1904 г. показва писмото на видинлията Рафаелов до неговия приятел Соломон Аладжем, пребиваващ по онова време в София: “Снощи бях на представление на “Епигони”, което се даде от трупата на Роза Попова. Ама нещо хубаво ти казвам!! Не зная дали ще видиш такова нещо в София... Довечера ще ходя на представлението “На дне”. Ще ти пиша пак. С поздрави Рафаелов”.
А Алеко Константинов, още в зората на театралното дело във Видин, пише писмо от София до Найчо Цанов. Датата е 10 ноември 1892 г.: "Драги Найчо, запознаха ме случайно с вашия кмет Младен Иванов (тъй ли беше?). Разпитах го надълго и широко за историята на славния видински театър... “
За славната история на видинския театър са изписани стотици страници, публикувани са голям брой хвалебствени статии, театрални критики, рецензии и огромен брой хроникални съобщения в периодичния печат. В петтомната “История на българския театър” има заделени много страници за развитието на театър “Вида”. Големият български театрал Иван Попов нееднократно е изтъквал, цитирам дословно: “съществуващите по онова време театрални трупи намираха превъзходни условия за блестящото изпълнение на театралните представления, а видинската публика бе една благородна и благодарна публика, която ценеше истинското изкуство.”
Неминуемо възниква въпросът, който е вълнувал не само тогавашните поколения, но този въпрос продължава да вълнува и днешните театроведи и изследователи на историята на нашия театър.
Случайно явление ли е построяването на първата модерна театрална сграда? Известно е, че нито в столицата София, нито никъде другаде в България не е имало такава импозантна сграда, предназначена за театър. В София действително е имало изтъкнати артисти и театрални дейци, но представленията се провеждали в дъсчени бараки, а в другите градове – в училища или някои големи кафенета.
Не, това не е случайно явление. Видин, когато е дръзнал да се заеме с тази огромна задача, когато е имало малко сгради на два етажа, когато някогашният турски конак е превърнат в Общинско управление, когато още не е бил издигнат катедралният храм “Свети Димитър”, е положил темелите на театър “Вида”. Това е равностойно на подвиг, който е осъществен благодарение на плеяда истински видински граждани, строители на културата и прогреса. И още нещо, историята на видинските театрални традиции има и своя праистория.
Нека не забравяме, че колкото и сензационно да звучи за някои, неоспорим исторически факт е, че на 30 октомври 1849 г. първото театрално представление във Видин и изобщо в България, е представено от унгарските емигранти предвождани от Лайош Кошут.
Видин е град с богати театрални традиции
По този въпрос има написани и публикувани страници от Димитър Мишев, д-р Бърни Бончев, Иван Попов, Димитър Маринов, Стилиян Чилингиров, Петър Славински и др. Всички автори потвърждават този исторически факт, като се основават на книгата “Дневник от Турция” на бележития актьор от Будапещенския национален театър Габор Егерши. Той е участник в революционната 1848 г., сподвижник на Шандор Петьофи и Лайош Кошут. През 1848 г. цяла Европа е разтърсена от революции. Франция, Италия, Прусия, многонационалната Австрия, Унгария. Само унгарската революция побеждава за кратко време. Унгария е обявена за независима република. Държавен глава става Лайош Кошут. Тогава австрийският крал, безсилен да надвие революцията, повиква на помощ руския самодържец и "жандарм на Европа” Николай I. Съюзените контрареволюционни сили разгромяват войските на Лайош Кошут. Шест хиляди бойци идват във Видин. Тук са 800 бойци от полския легион на генерал Бем и 500 италианци на полковник граф Монти. Сред емигрантите са 40 депутати от унгарския парламент, 60 жени, италианска военна музика, унгарски музиканти и цигански оркестър.
За съдбата на тези прокудени далеч от ро­дината им борци за сво6ода и независимост е написал Петър Славински в книгата “Родът Шишмановски”. За пощадените от вражеските куршуми бедстващи, гладът и болестите - прочутата "блатна треска” - маларията и чумата вземат стотици жертви. Техният жизнен път приключва във видинското "Ружино гробище". На това място е издигнато училище "Отец Паисий". За да бъде о6лекчено положението на бедстващите, Габор Егереши замислил да устрои театрално представление с входни 6илети. Създали хор. Но турците забранили да 6ъде изнесено публично. Трябвало да го устроят в частен дом и със съкратена програма. Това е станало на 30 октомври 1849 г. и се смята за първото театрално представление в България. Ето какво пише в мемоарната книга "Дневник от Турция" за това голямо културно събитие в историята на Видин Габор Егереши: "Между слушателите бяха един англичанин, който пристигнал тези дни, още Томсън, Карисони, Зефри, жената на генерал Дембински и един представител на пашата. Нашите народни песни много харесаха на англичанина и на турците. Представителят на пашата, без да раз6ира нито дума унгарски, следеше напрегнато представлението, тъй като такова нещо той никога не беше виждал и чувал.
В програмата на представлението било включено и стихотворението "Лудият" на Петьофи, тогава на турчина му станало премного, той станал от мястото си и изтичал през вратата навън. Като гледал смутен декламатора, не знаел какво да мисли за него: дали е луд или го е хванало бяс! - Това разказал с ужас в стаята на турския офицер, който беше дежурен около Кошут."
За това унгарско театрално представление се знае малко и до6ре, че будапещенският актьор написал няколко реда за праисторията на театъра в поробените български земи по време на Възраждането.
На всекиму е добре известно, че палмата на първенството за възникването на българския театър си оспорват Лом и Шумен. "Българското театро" започва с "Многострадалната Геновева" в Лом и добре, че се е намерил един видинлия на име Илия Хаджицанович, който изпраща дописка, печатана в “Цариградски вестник”, бр. 317 от 23 февруари 1857 г. На основание на тази достоверна рецензия черпят сведения всички наши историци на българския театър и определят Илия Хаджицанович за първият български театрален критик.
Цитирам дословно:
Видин, 1857, януарий 26.
Господине Издателю Ц Вестника,
Чини ми се, че длъжност свята ся изискуваше от мене с време да ви известя, как имах чест да присъствувам в Ломското на 12 декемврий през нощта, представено от няколко тамошни млади българчета в училищното им театро, но това до днес премълчавах с надежда да отида пак до Лом и видя още нещо повече, за да се обадя на нашите еднородни българи. За жалост обаче, случи се противното, та затуй спеших днес да ви опиша пълно доказателство и уверение само онова, което очевидно видях и което добря зная.
Преди неделя, дни преди да отида в Лом, дойде тук преминалий от тамо Английски подконсул в Калафат г. Герасим П. Давис, който ми извести с големи подробности и похвали, че присъствал бил в Лом в театрално представление на "Многострадална Геновева", което толкова с похвали възвишаваше, че до6ре изпаднало, чтото с клетва ни още потвърди, как при свем, че толко добре не разбирал българския език и немали всичките потребности за театро, и как от раздражност обземан на два-три реда слези проронил. Лю6опитството мя загриза в сърце и за благополучието щях да ся считам, ако да видя и аз това представление, което толкова много похвали речений г. Герасим.
Така после малко отидох и аз в Лом в него ден, когато би се прогласило тамо, че вечерта щя ся представля "Велисариевата опера" съставена по най-новий начин от г. Ангелаки Ивановича Врачанеца и член на представителите..."
Видинлията Ценович сочи, че на 12 декември е гледал представлението "Велизарий", едно от поредните представления на Ломското театро и добавя: "научих ся, че завчера едного член на тамошния съд не искал да плати 6илета и затова бил изпъден от залата, той не рачил да подпомогне театра, за да отмъсти за срама, издействал и превърнал на простий народ ревността, побунил го и запретил висше да ся не представлява в училището Театър. Той не се задоволил само с това, но подло наклепал учителите, че представят бунтовни позорища, които като видят толкова събран народ наедно, го подбуждат против турците. Той съобщил на мудурина и кадията във Видин, че учителят Пишурка, кара бунтовниците да се обличат с военни облекла и показват сабли и ножове. Пишурката бил откаран на съд и прекарал няколко месеца във видинската тюрма. Редом с това Хаджицанович споменава за представленията в Лом, за тяхната нравоучителност, напълно по вкуса на тогавашната пу6лика. Трогателният сюжет на театрото съответствува на “злочестните и многострадални герои и затова зрителите - българи и чужденци с умиление гледат и оплакват съдбата на измъчените души и измъчената душа на 6ългарина - роб."
Колкото и дребнаво да изглежда на пръв поглед написаното от Габор Егереши и Илия Хаджицанович, задълбочаването на подобни въпроси не е без значение, напротив, то е необходимо. Това, което са изследвали проф. Иван Шишманов, Димитър Мишев, д-р Бърни Бончев не се касае само за локален патриотизъм и честолюбие, а за основата на нашето театрално леточисление.
Накрая, нека чрез в. "Дунав експрес" отново да кажем, че когато в София имаше дъсчен театър "Основа", във Видин бе издигнат първият в България модерен театър "Вида". Време е най-после да се възстанови рожденото име на театър "Вида". Време е да се постави мраморна плоча с рождената дата на театъра - 31 декември 1891 г.
В историята на театър “Вида” и в историята на българския театър безспорна заслуга имат основоположниците на видинското благотворително театрално дружество “Вида” през 1879 г. За този знаменателен исторически факт в. “Славянин” – Русе помества дописка от Видин, в която пише: “Във Видин е основано театрално дружество през м. декември 1879 г.”
През 1880 г. видинската интелигенция, запалена още от възрожденските идеали, оформя фалангата на прогресивно настроеното гражданство и става носител на просвещението и културата около стожера - читалище "Цвят", също нейно дело. Благодарение на далновидността на видинската интелигенция в лицето на Найчо Цанов, Димитър Балев, Димитър Мишев, Ангел Каракашев, Тодор Найденов, Николай Панов, Стоян Мустаков и, разбира се, Петко Каравелов, д-р Димитър Моллов, д-р Теодосий Витанов, както и осезателна подкрепа на Михалаки Георгиев, проф. Иван Шишманов, Стефан Младенов – по-сетнешния професор, академик, театралното дело във Видин достига небивали дотогава необозрими висоти. И всичко това не е случайно явление, а плод на благоприятните съчетания на поредица обективни и субективни фактори. В историята на строителството на културна България Видин е бил редом с Русе, Пловдив, София. Първите любими пиеси са “Иванко”, “Многострадална Геновева”, “Велизарий”, “Юлий Цезар”, “Скъперникът”, а след това “Разбойници”, “Женитба”, “Хъшове”, “Към пропаст” и всички бисери на българската, западноевропейската и руската класика.
Ето какво пише в. “Видин” в брой 24 от 26 декември 1892 г. в рубриката „Театър: „Видинското театрално дружество игра комедията “Женитба” от Гогол. Театърът беше пълен, всички места бяха заняти. И така, тази вечер имаше доволно много публика: чиновници, търговци, адвокати и даже слуги, чираци и калфи. И всички тия се надпреварваха кой да вземе билет на по-добро място, макар че всички видяха и чуха едно и също. Това е отрадно явление, защото виждаме, че нашето общество обича театъра... На следващата вечер - 27 декември 1892 г. – салонът е пак претъпкан от публика. Представи се драмата “Галилей” от Гаетано Монтикели”.
За развитието на театралното дело безспорни заслуги имат видинските учители и театрални артисти Антон и Стефка Страшимирови. Известно е, че благодарение на тях и техните колеги младият талантлив български актьор Петко Атанасов е изпратен в МХАТ в Москва на специализация и след завръщането му във Видин е основан “Художествен общодостъпен театър “Вида”.
За гордост на Видин и на театрална България, нека споменем един малко известен факт: “През 1908 г. – пише в спомените си актрисата Надя Бъчварова – домът на семейство Страшимирови се бе превърнал в един литературен кръжок, поклонници на Антон Страшимировия талант и на красивата, интелигентна, умна и любезна Стефка Страшимирова. В дома на Стефка и Антон Страшимирови гостите водеха интелектуални разговори, мечтаеха и търсеха по-интензивно изживяване. И ето случай, когато артистът Стоян Бъчваров се върна от Москва. Когато близки приятели много се интересуваха да чуят неговите впечатления, Бъчваров ентусиазиран сподели, че животът на писателя Антон Чехов и артистката Книпер много му напомняли тоя на Антон Страшимиров и Стефка. С голяма приятност и доволство приеха това сравнение. После се разгоря нов пламък в това семейно огнище и тая непринудена разпаленост доведе Антон Страшимиров да начертае написването на драматургически произведения, да ги режисира и неговата красива, изящна и елегантна Стефка да бъде героинята. Страшимиров знаеше истината, че ще намери ново поприще, гдето ще могат да се проявят неговите приятели – интелектуално и душевно.”
Сформирана е драматическата трупа “Смях и сълзи”. Драматург на театъра е Антон Страшимиров, режисьор Стоян Бъчваров и артистите Владимир Тенев, Стоян Стоянов, Николай Николаев, Надя Бъчварова, Надя Попова, Стефка Страшимирова, Ани Николаева, Фани Симеонова и др. с репертоар “Седемнадесет годишните” от Халбе, “Роза Берн” от Хауптман, “Фарисеи” от Бърнард Шоу, “Къщата” и “Гъркинята” от Антон Страшимиров.
За културата, за театралното дело, за музикалния живот във Видин е обръщано най-голямо внимание от страна на културната общественост и видинските общински управления през различни периоди от историята на Видин. Благодарение на поколения истински видински граждани на сцената на театър "Вида" изгряват звездните пътища на Иван Димов, Константин Кисимов, на сцената на театър "Вида" са разгръщали творческия си артистичен талант театралните трупи н Матьо Македонски, Болгар Багрянов, Жана Гендова.
Хронологията на видинските театрални празници е богата и ако се позоваваме на нея, то е, защото е свързана с “първото”, с “началото”. От него започва скритото за публиката “ходене по мъките”, недоспиване, недояждане, мизерстването на група ентусиасти, за някои може би “чудаци”, “аркашки”, а за двама от тях – създатели на българския театър – Христо Илиев и Тодор Димитриев пише Георги Донев, някогашен директор на театър "Вида", на страниците на в. “Литературен глас”, официален столичен вестник. “Това бяха двама трубадури в миналото на българския театър. Те бродеха във виелици, при кал и бури в зимните нощи, те двамата, притиснали под мишница бохчичките си, сноваха навред. Познавах ги и двамата. Ставаха актьори за сезон-два в основаните от мен театри, бяха и във видинския театър. Те наистина бяха типичните герои на “Лес” от Островски. Неразделни другари в добри и тежки дни, често влизаха в спорове, та даже и с юмручна разправа, а после пак неразделни приятели. След войната се разделиха – единият в Русе, другият във Видин, за да изживеят края на нерадостния си живот. Във Видин Тошо Димитриев, измъчван от тежка болест, със сетни сили се мъкнеше и мъчеше да рисува фирми и изкарва коравия си залък хляб. Живееше с надежда с последните си парици да си купи паспорт и отиде в Москва и научи повече за голямото театрално изкуство. С последните си парици, стиснати до гърдите, той издъхна...”
Така пише старият театрал Георги Донев, когото през 1938 г. видинското театрално дружество го удостои със званието “Заслужил артист”. С това звание той се подписал във вестник “Литературен глас”. През 1979 г. бе честван стогодишният юбилей на театралното дело във Видин. В специализираното юбилейно издание на инициативния комитет бе публикуван препечатан текст от някогашния в. “Бдинска заря” от 1938 г. и там пише:
“Човекът и артистът Георги Донев... заслужил артист.. Ах, ако знаеха тия, що даряват това прозвище, ако направеха едно малко сравнение между тяхната щедрост на думи... и тая на дело!... Заслужил... да носи кръста на разпятието, превит от тежестта на горчивата действителност”.
А ето какво пише Иван Димов: “За благодарната взискателна видинска театрална публика трябва и актьорско майсторство, и истинско изкуство. видинската публика не може да смесва изкуството с благодеянието! Видинската публика не желае да й бъдат натрапвани “стъкмени” пиеси и шкартирани изпълнители.”
Това подчертава и “Видински вестник” в бр. 17 от 1937 г.: “Истинските и издържани театри са намирали във Видин винаги отличен прием. И обратното, които са правили опити да се подиграят, са били бърже отстранявани и бойкотирани...”
Независимо дали видинският театър е държавен, общински, читалищен, частен, кооперативен и т.н. отговорността на театралния колектив трябва да се съобразява и с добрите театрални традиции във Видин.
В дълголетната история на театър "Вида" има записани много славни страници и от музикалния живот във Видин. На видинска сцена с небивал успех са представяни и сценично-музикални творби – опери и оперети. Нека се върнем отново в началото на XX век в годините на първите оперни представления на “Аида” на сцената на театър "Вида", на “Камен и Цена”, “Тахир Беговица”, “Кавалерия Рустикана”, “Цигански барон” и др. И понеже стана въпрос за някогашния театър "Вида", да надникнем в бр. 182 на в. “Просвета” от 1 юни 1940 г. и прочетем малък цитат от статията “Цигански барон” на видинска сцена”:
“Видинското музикално дружество “Китара” изнесе на 25 май вечерта в салона на театър "Вида" комическата опера на Йохан Щраус “Цигански барон”. Внушителният по своите размери и монументалност театрален салон беше буквално претъкан от посетители и даваше представа, макар и в умален, но верен вид на древен римски стадион, претъпкан от екзалтирани зрители. Всички ценители на музиката и високохудожественото дело на “Китара” в града ни си бяха дали среща в театър "Вида", за да подчертаят искрената си обич и почит към “китаристите” и да се насладят на хубавата им музика и артистичност...”
В друг материал на същия вестник пише: “Браво, Бърдаров! Браво, брависимо!” – отекваше в душата на цялата публика, която задоволена и възгордяна напускаше препълнения от нея салон на старинния театър "Вида"...
От историята на видинския театър могат да се поучат и днешните театрални дейци, както и всички, свързани с настоящето и главно бъдещето на видинския театър.
Провеждането на Шекспириада във Видин
Провеждането на първата Шекспириада във Видин, ПЪРВАТА Шекспириада в България е свързана с честването на 400-годишнината от рождението на Шекспир.
Инициативата за провеждане на Шекспирови театрални дни във Видин е повече от похвална и веднага трябва да ви уверя, че това наше видинско културно събитие не бе случайно явление, някакво хрумване, някакво случайно забавление. Напротив, това бе обмислено тържество на инициативността на видинската културна общественост, подкрепена от местната власт, подкрепена и от софийското землячество и най-вече от Ангел Будев, големия общественик, заместник министър на културата и дипломат. За Ангел Будев неговите съвременници говорят и пишат, като пречертават изключителните му заслуги за продължаване на най-добрите културни традиции на Видин - върхове в театралния живот по времето на Хачо Бояджиев и Алберт Анжел, върхове бяха постигнати и в музикалния живот, основана бе по онова време и Видинската художествена галерия, фолклорните празници от Тимок до Миджур. Видин и Белоградчик се превърнаха в притегателни културно-исторически и туристически центрове на България.
През 1964 г светът честваше 400 години от рождението на Шекспир и Видин стана център в националната шекспирова програма. Своевременно, благодарение на една среща в антракта на театрално представление Ангел Будев се срещна с неколцина свои приятели - там бяха Стефан Тодоров, Борис Георгиев (Чиняка), там бях и аз. Стана въпрос, че след като през 1963 г. видинският театър е включил в репертоара си “Дванадесета нощ” от Шекспир, би следвало и през 1964 г. представленията да продължат в летния театър "Баба Вида", като се поканят и други театри от столицата и страната. Тогава добавих, че по вестниците и главно във в. "Народна култура" са публикувани материали за театрални и оперни представления на открито във Венеция, Верона, Лондон. Освен това добавих, че имам няколко стари вестници “Литературен глас" от 1939 г., където са отпечатани материали за 375-годишнината от рождението на Шекспир. Ангел Будев прояви, както винаги, интерес към миналото и си уговорихме среща на следващия ден в художествената галерия при бай Стефан Тодоров. После, след като разгледахме новите попълнения в галерията, дълго врене разговаряхме за старите театрални традиции на Видин. Неговите думи бяха: "Всички трябва да работим за доброто на Видин и Видинския край и в това отношение кулминацията на честването на Шекспир трябва да бъде в крепостта “Баба Вида”.
После научих, че той е засилил видинското землячество, водел е поредица от разговори там, където трябва, получил е благословията и целият град заживя в трепетните очаквания на това значително културно събитие. Огромно щастие бе за онова поколение, което преживя и помни Шекспириадата. Дни наред Видин очакваше нещо необикновено, нещо неповторимо. Очакванията напълно се оправдаха, Те надхвърлиха всякакви граници. Градът сякаш се преобрази, монотонното ежедневие изчезна, празнична възбуда цареше навред. Пред театралните афиши и плакати десетки хора четяха и споменаваха имената на първенците на българската театрална сцена. За ден-два всички билети бяха продадени, набързо се стопиха и опашките за правостоящи.
Настъпи дългоочакваната тържествена вечер в "Баба Вида". По кулите и околовръстния зид пламнаха десетки факли, тържествени фанфари известиха откриването на Шекспириадата. Вечери наред артисти от София, Бургас, Сливен, Видин превъплъщаваха образите на шекспировите герои от “Дванадесета нощ”, “Комедия от грешки”, “Сън в лятна нощ”, “Мяра за мяра”, “Както ви се хареса”, “Ричард III” и още нещо – рецитал на театъра за художественото слово – София с участието на Венелин Колев, лауреат на Първия фестивал на художественото слово, артист от Видинския театър заедно с Николина Лекова от Народния театър – София изпълниха композиция от “Ромео и Жулиета”, след тях на сцената се появиха Снежина Челебиева, Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Иван Кондов и Росица Данаилова. В Шекспериадата взе участие и Видинския симфоничен оркестър под диригентството на Борислав Михайлов.
Въодушевени от постигнатото, традиционните летни театрални дни продължиха и през следващата 1965 г. Тогава се проведоха празниците на българската историческа драма. Сред крепостните стени на “Баба Вида” прозвучаха мъдрите слова на цар Иван Асен II, оживя пламенната любов и родолюбие на Борислав, мъдростта на цар Симеон и трагичния залез и още по-трагичната съдба на цар Шишман. Успешното начало на първите години импулсираха видинлии и през следващите години. Утвърди се една хубава традиция. През 1966 г. осем театрални вечери публиката заливаше със смеха си вълшебния завой на Дунава. Тържественото откриване стана с постановката на Сатиричния театър – София “Смъртта на Тарелкин”. Любимците на публиката Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и всички артисти играха с вдъхновение пред благородната видинска публика, редуваха се видинските артисти през следващата вечер с “Новото пристанище” на Ст. Л. Костов, следваха представленията на театрите от Габрово, Хасково, Русе, Благоевград, Добрич. През годините в рамките на Летните театрални дни незабравими спомени оставиха и Молиеровите театрални дни, започнали с “Тартюф”, постановка на Сатиричния театър – София, в главните роли: Константин Коцев, Цветана Гълъбова, Димитър Манчев, известен на видинската публика от сцената на видинския театър още по времето Хачо Бояджиев. Молиеровите театрални празници се провеждаха с участието на театрите и техните постановки: Пловдив с “Мизантроп”, Видин – с “Буржоата-благородник”, Враца с “Жорж Данден”, Ямбол – с “По неволя доктор”.
А ето една по-точна хронология на летните театрални дни във Видин. Откриването на летния театър "Баба Вида" стана през 1963 г.: Шекспириадата – 1964; Българската историческа драма – 1965 г.; 1966 г. – класическата комедия; 1967 и 1968 г. – класическата пиеса. 1969 г. не са провеждани летни театрални дни, а само от време навреме по някое театрално представление на пътуващи театрални трупи. През 1970 г. се провежда така наречената Лениниада по случай 100 г. от рождението на Ленин, като репертоарът е изпълнен с театрални спектакли, свързани с идеите на Владимир Илич.
Запомнил съм гостуването на Народния театър – София и великолепната игра на Константин Кисимов и Ружа Делчева в “Неспокойна старост”.
И после, след тригодишен “антракт”, през 1973 г. по повод 300-годишнината от рождението на Молиер, се организираха Молиеровите театрални дни, за които споменахме по-горе.
Следва отново тригодишно прекъсване на летните театрални дни и през 1976 г. се проведоха представления, посветени на руската класическа драматургия. След това трябваше да се чака не три, а цели четири години, за да се възобновят летните театрални дни, посветени на западноевропейската класическа драматургия, която беше десетата голяма проява на видинската културна общественост и чак след една цяла петилетка, през 1985 г., при необикновено огромен интерес се проведоха Единадесетите летни театрални дни Видин’85, посветени на класическата драматургия, открити на 22 юни 1985 г. с “Укротяване на опърничавата” от Шекспир. На следващата вечер гледахме “Много шум за нищо” от Шекспир, постановка на Софийския театър “Сълза и смях”, след това се редуваха “Идеалният мъж” от Оскар Уайлд на русенския театър, “Домът на Бернарда Алба” от Федерико Гарсия Лорка, постановка на Врачанския драматичен театър, “Както ви се хареса” от Шекспир в изпълнение на Разградския драматичен театър, после гледахме ловчанлии в “Любовта към трите портокала” от Карло Гоци и накрая бе кулминацията на театралните празници в крепостта “Баба Вида” – “Изобретателната влюбена” от Лопе де Вега, където блестящо изпълниха ролите си Славка Славова, Любомир Кабакчиев, Мариус Донкин и всички останали артисти от Народния театър “Иван Вазов” – София.
И после следва едно дългогодишно многоточие...
Не се наемам да причислим ли към театралните празници и така наречената Балканиада на комедията, проведена на границата на двете столетия, двоумя се да кажа, че с единадесетте летни театрални празници те изпяха лебедовата си песен, те приключиха, но дано не съм прав.
Станахме банални от години, от десетилетия да напомняме поне да се постави един паметен знак на старинния театър "Вида", че това е първата модерна театрална сграда в следосвобожденска България, осветен на 31 декември 1891 г., срещу настъпващата 1892 Нова година. Че тук започва големият творчески път към българската национална театрална сцена Иван Димов, Константин Кисимов, Спас Джонев, тук са се подвизавали театралните светила Роза Попова, Надя Гълъбова, Матьо Македонски Петко Атанасов, Болгар Багрянов, Жана Жендова... И защо да не посочим и мнозина утвърдени млади таланти, които все още помнят поклонниците на младите тогава Адриана Андреева, Христо Куновски, Димитър Манчев, Венцислав Кисьов, Иван Балсамаджиев, Иван Григоров, Венко Колев, Мара Чапанова, Златка Тодорова, а защо да забравяме Атанас Въжаров, Владо Белперчинов, Димитър Грънчаров, Василка Върбанова, Панайот Янев, Христо Курдов, Таня Трендафилова, Димитър Босев и десетки верни служители на Мелпомена.
И още нещо, защо никъде на входа на летния театър един паметен знак не напомня, че тук през 1964 г. е проведена първата Шекспириада в България или че през 1973 г. е имало Молиерови театрални празници.
Видин – град с богати театрални традиции, записал името си в историята на българския театър, история с върхови творчески завоевания и падения, винаги е намирал изход от безизходицата, имало е театрални сезони на разцвет и увяхване, но са се намирали хора истински театрали, милеещи за своя видински, роден, български театър.
Вярвам, че може би ще настане време на новото театрално възраждане и възкресение и театралните празници отново ще завладеят сцената и по-точно театралната сцена “Баба Вида”.

Автор на материалите за театралното дело във Видин е Христо Лишков.

сряда, 16 юли 2008 г.

Еврейският консул във Видин

Синагогата във Видин


На 28 август 1935 г. в деня на откриването на Видинския панаир, когато Негово Високопреосвещенство митрополит Неофит го освещава, сред официалните гости се намира и г-н М. Шелуш. Това име е добре познато на българското еврейство. Той е и добър приятел на кмета на Видин д-р Бърни Бончев.
В брой 168 на "Видински общински вестникъ" от 1935 г. е поместена подробна информация под заглавие: "Почетният български консул от Палестина във Видин".
"...г-н М. Шелуш пристигна в града ни, идещ от София с автомобил. Придружаван от г-жа Шелуш, лекарка, двете си деца и известния видински фабрикант на гумени изделия в София, г-н Бакиш. Г-н Шелуш е пропътувал почти дяла България, - пише д-р Бончев, - с цел да се запознае с нея и да проучи условията за търговски връзки на България с Палестина." (Нека поясним, че по онова време в Палестина се преселваха много евреи, в това число и голям 6рой български евреи. По Решение на ООН през 1947 г. на територията на Палестина са образувани две държави - арабска и еврейска - Израел.) Ето защо хората от по-старото поколение считаха Палестина за страна, където живеят евреите.
Нека продължим с написаното от д-р Б. Бончев. "Пропит от любов към нашето отечество, г-н Шелуш проявява твърде голям интерес към целия обществен живот на нашата страна, нещо, което иска да предаде и на цялото си семейство. На проведената среща на видинската и израилтянската верска общини г-н Шелуш каза твърде топли и насърчителни думи по отношение на търговските и общи отношения на България и Палестина. В Палестина, каза той, днес проявяват извънредно голям интерес към всичко българско и то се дължи преди всичко на отличните спомени, които са отнесли от България и запазили в душите си всички евреи, родени и живели в България, които, притеглювани от една голяма любов към старата си патриотическа родина, са се преселили в Палестина.
Днес хората в Палестина познават България не по географическата карта, а реално и българския национален флаг, българския език, "Шуми Марица" - химна на България и българските песни се чуват навсякъде.
В лицето на българския почетен консул в Палестина ние имаме един истински представител на нашите търговски и обществени връзки с Палестина. Търговците имат на разположение един предан сътрудник за стопански обмен, а интелигенцията и израилтянската верска община - един интелектуалец за преуспяването на голямата кауза на Цион.
При добро настроение на прощалния банкет, на който присъстват областният директор г-н Таушек и началникът на Врачанския гарнизон полк. Кюркчиев, както и 30 видни граждани и търговци - българи и евреи, гостите бяха изпратени. На пристанището видинчани сърдечно изпращат гостите за Калафат, откъдето те ще се отправят за Букурещ."
Известно е, че във Видин преди години живееха, честно работеха и даваха за културния облик на града ни мнозина видински евреи. Голяма част от тях напуснаха Видин. В Израел има все още голям брой живи видинчани, които са вече на преклонна възраст. Известно ми е, че преди няколко години бяха направени опити за създаването на трайни връзки между Видин и еврейското землячество в Израел. По понятни причини тези връзки тогава не можеха да се осъществят. Вина за това носят бившите видински управи. Надявам се, че в скоро време тези връзки могат да се подновят и това може да стане час по-скоро. Пример за това ни е дал някогашният кмет на Видин.


Христо Лишков, публикувано във в. “Ние” - Видин, бр. 94, 9-16 септември 1992 г.

вторник, 15 юли 2008 г.

ВИДИНОЗНАНИЕ, ДУХ И КУЛТУРА

Паметникът на Скърбящия войн

1885 година бележи един от най-високите върхове на Волята на българския Дух за държавност.
Тази Воля и Дух сътвориха изумителната победа на българското оръжие в Сръбско-българската война.
Преди 116 години Българският таен централен комитет написва и разпространява oт Пловдив възвание към всички родолюбиви българи. В него той призовава: "Братя! Часът на нашето съединение удари!... Дордето просветена Европа припознае нашето народно свято дело, избра ся Временно правителство, което ще да разпорежда и управлява всичко. Нему е длъжен да се покорява всеки. Нека Бог и нашите мишци са ни на помощ! Напред!"
Това възвание ни напомня огнените слова на Апостола Левски и е продиктувано от умовете и сърцата на неговите сподвижници и следовници. И то определя пътя на развитието на България от двете страни на Стара планина.
Видин, който макар и далеч географски от Пловдив, в онези дни е бил съпричастен в борбата на българите за създаване на своята държавност. За нашия град и приноса на защитниците му - герои от Сръбско-българската война, е изписано много, издигнати са и няколко паметници.
Но днес Видин е далеч в своето развитие и от Пловдив, и от много други големи градове в България. И за него вече започнахме да говорим преди всичко в минало време. За това, в този момент, в съзнанието ми отново изникват думите на кмета д-р Иван Ценов, произнесени на 6 септември 2000 и 2001 г. пред паметника на Скърбящия войн. В две поредни години на официалния национален празник и церемонии се говори и направи съвсем малко за огромните исторически заслуги на Видин, свързани със съдбата на България. Спонтанно възникват в съзнанието ми и думите на проф. Андрей Пантев, почетен гражданин на Видин, сега депутат от Варна, казани по време на научната сесия във Видин през 1999 г.:
"Шести септември е дата колкото празнична, толкова и мъдра - няма вечни победители и няма вечни победени в историята. Една историческа репутация има смисъл само ако има днешно потвърждение. За това ние свеждаме чела пред онези безименни войничета и напети капитани, които пред Видин са защитавали България”.
На 6 септември 2001 г. община Видин се беше погрижила за тържественото отбелязване на 116 годишнина от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Вярно е, че организаторите се бяха погрижили тази година празникът да мине по-тържествено, имаше поканени официални лица и партийни лидери, имаше желание за стегната организация, но всичко мина протоколно. Венци и цветя, хармониращи с партийните цветове, закриха изкъртения мемориален бронзов знак на паметника, който се нуждае от ремонт. "Такъв паметник няма никъде в просветена Европа - възкликнал някога английският журналист Берлайн – победител да скърби за една братоубийствена война". За този паметник е писано и говорено безброй пъти, но във Видин малко не съвсем по европейски се гледа на него. Толкова ли е трудно в програмата "Красив Видин" да 6ъде включен и този паметник?
Не случайно озаглавих този материал "Видинознание, дух и култура“. Известно е, че съществува думата Българознание, съответстваща на Родинознание и Отечествознание. В тълковните речници е написано срещу тези думи следният текст: "Учебен предмет, в който се изучава отечествена география, история, народно стопанство и др.” Този учебен предмет се преподава в основните училища. В някои от уче6ниците има и уроци по родинознание и краезнание. Как са усвоявани от учениците тези уроци зависи от максимата на Дядо Славейков "Даскалите правят школото".
Но да се върнем на темата за мястото на Видин в историята на България през 1885 г. и веднага да посоча, че най-видинският писател Михалаки Георгиев е написал вълнуващи епизоди от тази епоха:
"Войната беше обявена от нашите съседи и след няколко геройски отбрани от шепа хора при сраженията при Кула девствената Видинска крепост се угрожаваше с обсада. Обсадата грозеше, а крепостта беше празна! Едни гърди срещу сто! Две ръце - срещу двеста!".
За героическата отбрана на Видин и подвизите на видинските доброволци Йордан Венедиков дава пълни подро6ности в книгата "История на до6роволците от Сръбско-българската война - 1885 r."
В тази книга ще прочетем много страници за майор Атанас Узунов, капитан Владимир Луцки, подпоручик Ангел Тодоров, Йонка Маркова от с. Бойница и други доброволци от близки и далечни села и градове на България.
На ордените, обкичили гърдите на героите, лавровият венец е обкичен с лентички и на първо място четем Сливница и Видин. Този венец е обгърнал думите "Благодарното Отечество на своите храбри синове 1885”.
Първите провъзгласени почетни граждани на Видин през 1886 г. са Атанас Узунов и Владимир Луцки. На името на първия е назовано и едно село във Видинско.
Във Видин има още паметници, пред които трябва да се прекланяме и поднасяме венци и цветя, но и тая година те бяха забравени. Паметникът на подпоручик Ангел Тодоров в двора на катедралния храм "Св. Димитър" и паметникът на младите доброволци - предимно ученици, във Видинското гробище.
Уроците от Видинознание тря6ва да бъдат припомняни не само на официалните празници, но и в обикновените делнични дни. Защото те са извор на мъдрост и смисъл за поколенията.

Христо ЛИШКОВ, 14.09.2001 г., публикация във в. “Дунав”