Първият театър в следосвобожденска България
Заедно с основаването на читалище „Цвят” през 1870 г. във Видин се образува и театралният комитет, който освен в пропагандирането на изкуството имал за цел да изгради и специален театър в града.
През 1889 г. общинският съвет отпуснал за строеж най-централното място, намиращо се на двадесетина метра от дунавския бряг, където хвърляли котва австрийските параходи. Италиански архитекти и строители се заели с изграждането на миниатюрата „Миланска скала". Часове наред видинчани с интерес наблюдавали изграждането на стените и до захлас слушали мелодичните канцонети. Всички с нетърпение очаквали деня, в който театърът ще вдигне своята завеса. Но преди да настъпи този тържествен момент, трябвало да изминат много тревожни дни и много безсънни нощи за членовете на театралния комитет.
Не достигали средствата, заемите нараснали до краен предел. Погледите на търговци и лихвари се насочили към още неизмазаната сграда на театъра. Разбира се, техният интерес се диктувал не от любов към изкуството.
По настояване на служителите Централното управление на БНБ опростило дълг от 25 000 лв за постройката на театъра. По този начин не било допуснато сградата да бъде продадена на публичен търг и превърната в хамбар за зърнени храни.
Благодарение на жителите на града и на цялата видинска интелигенция, театралното здание било готово преди края на 1890 година и по общо желание на театралния комитет било решено откриването му да стане срещу новата 1891 година. Кметът, народните представители и останалите силни на деня настоявали то да се извърши пред специално поканени граждани. Недоволни от това, членовете на театралния комитет, в който влизали големите видински общественици Найчо Цанов и Димитър Балев, решили откриването да стане по най-тържествен начин с участието на цялото видинско гражданство.
Настъпва дългоочакваният радостен ден. Тържествено украсената сграда е претъпкана с хора. Официалните лица са на сцената, в ложите седят по-видните граждани. Тук, разбира се, са и онези търговци и лихвари, които искали да превърнат театъра в хамбар. В партера нагъсто са насядали занаятчии и хора от средна ръка, а горе в галериите е „простолюдието". Светлината на стотици газени лампи осветява грейналите от радост лица.
Но мнозина не били доволни от присъствието на дрипльовците. След свършването на официалната част, когато столовете от партера били изтеглени към стената и Димитър Балев повежда хорото, пощенският раздавач, пред погледите на всички, му подава телеграма, в която се съобщава, че е уволнен в интерес на службата. Същият Балев, който направил най-много за извоюването на тази голяма културна придобивка.
Прогресивното гражданство се вълнува от всичко, свързано с театъра. Вестник „Видин" често информира своите читатели за всички проблеми, които го засягат. В брой 3 от 1 август 1892 г. четем: „От няколко време се забелязва, че новото театрално здание е съвършено прокапало. Желателно е, щото комисията по постройката да се да се погрижи час по-скоро за поправката на покрива, защото е жалко да се остави такова едно огромно здание да гине, за което са похарчени хиляди левове и са се употребили толкова мъки и трудове".
В брой 24 в рубриката „Театър" можем да прочетем следните редове за представлението на 26 декември 1892 г.: „Видинското театрално дружество игра комедията “Женитба” от Гогол. Театърът беше пълен, всички места бяха заняти. И така, тази вечер имаше доволно много публика: чиновници, търговци, адвокати и даже слуги, чираци и калфи. И всички тия се надпреварваха кой да вземе билет на по-добро място, макар че всички видяха и чуха едно и също. Това е отрадно явление, защото виждаме, че нашето общество обича театъра...”
На сцената на театър „Вида" са изявили своя талант и неоспоримо актьорско майсторство Иван Попов, Сава Огнянов, Адриана Будевска, Кръстю Сарафов, Матю Македонски, Вера Игнатиева, Иван Димов, Константин Кисимов.
От трибуната на театър „Вида” е звучало словото на Георги Димитров, Найчо Цанов, проф. Асен Златаров, проф. Стефан Младенов и други видни политически и културни дейци.
За осемдесет години на неговата сцена са изнесени хиляди концерти рецитали, оперни, оперетни и театрални представления:
Осемдесет години той отваря вратите си за хилядите.
110 години от построяването на театър “Вида” – гр. Видин
Вечерта на 31 декември 1891 г. видинското гражданство тържествено посреща Новата 1892 г. в сградата на театър “Вида” - първата модерна театрална масивна сграда в следосвобожденска България.
Интересни спомени за това знаменателно събитие в историята на Видин е написал нашият съгражданин Соломон Аладжем в подготвената от него книга за миналото на своя роден град Видин. Материалите от този ценен труд авторът е предоставил на Българската академия на науките, откъдето е получил най-ласкави отзиви и положителни рецензии.
Ето какво пише Соломон Аладжем за театър “Вида”: “По инициатива на ръководителите на читалище “Цвят” като Найчо Цанов, Димитър Балев, Тодор Найденов са построили най-големият театър “Вида” в България. Грамаден салон, който побираше 800 души, имаше 12 ложи и една централна “Царска ложа”, а от трите страни над тях - голяма амфитеатрална галерия”.
Действително театър “Вида” за времето си е бил една импозантна, модерна театрална сграда. Тя, както пише Соломон Аладжем, бе за гражданите на Видин един общ храм и както много пъти е подчертавал, че “както за българите има черква, за евреите синагога, за турците джамия, то театър “Вида” е един общ храм на всички. Тук всички можем да се да се поучим да бъдем добри граждани”.
За първите години на видинския театър прекрасен, възхитителен разказ е написал известният български писател Георги Райчев, който от 1903 до 1905 г. е отбива военната си служба в Трети пехотен бдински полк. Впечатлен от видинския храм на Мелпомена, той пише за театралните представления и голямата художествено изработена вдигаща се и спускаща се театрална завеса, на която една жрица с пламнал факел е осветлявала пътя на просвещението, културата и прогреса на града, чийто символ е древната крепост “Баба Вида”.
Една оцеляла пощенска картичка с два фотоизгледа и свързани с художествено изработен надпис “Поздрав от Видин”, с дата 30 май 1904 г. показва писмото на видинлията Рафаелов до неговия приятел Соломон Аладжем, пребиваващ по онова време в София: “Снощи бях на представление на “Епигони”, което се даде от трупата на Роза Попова. Ама нещо хубаво ти казвам!! Не зная дали ще видиш такова нещо в София... Довечера ще ходя на представлението “На дне”. Ще ти пиша пак. С поздрави Рафаелов”.
А Алеко Константинов, още в зората на театралното дело във Видин, пише писмо от София до Найчо Цанов. Датата е 10 ноември 1892 г.: "Драги Найчо, запознаха ме случайно с вашия кмет Младен Иванов (тъй ли беше?). Разпитах го надълго и широко за историята на славния видински театър... “
За славната история на видинския театър са изписани стотици страници, публикувани са голям брой хвалебствени статии, театрални критики, рецензии и огромен брой хроникални съобщения в периодичния печат. В петтомната “История на българския театър” има заделени много страници за развитието на театър “Вида”. Големият български театрал Иван Попов нееднократно е изтъквал, цитирам дословно: “съществуващите по онова време театрални трупи намираха превъзходни условия за блестящото изпълнение на театралните представления, а видинската публика бе една благородна и благодарна публика, която ценеше истинското изкуство.”
Неминуемо възниква въпросът, който е вълнувал не само тогавашните поколения, но този въпрос продължава да вълнува и днешните театроведи и изследователи на историята на нашия театър.
Случайно явление ли е построяването на първата модерна театрална сграда? Известно е, че нито в столицата София, нито никъде другаде в България не е имало такава импозантна сграда, предназначена за театър. В София действително е имало изтъкнати артисти и театрални дейци, но представленията се провеждали в дъсчени бараки, а в другите градове – в училища или някои големи кафенета.
Не, това не е случайно явление. Видин, когато е дръзнал да се заеме с тази огромна задача, когато е имало малко сгради на два етажа, когато някогашният турски конак е превърнат в Общинско управление, когато още не е бил издигнат катедралният храм “Свети Димитър”, е положил темелите на театър “Вида”. Това е равностойно на подвиг, който е осъществен благодарение на плеяда истински видински граждани, строители на културата и прогреса. И още нещо, историята на видинските театрални традиции има и своя праистория.
Нека не забравяме, че колкото и сензационно да звучи за някои, неоспорим исторически факт е, че на 30 октомври 1849 г. първото театрално представление във Видин и изобщо в България, е представено от унгарските емигранти предвождани от Лайош Кошут.
Видин е град с богати театрални традиции
По този въпрос има написани и публикувани страници от Димитър Мишев, д-р Бърни Бончев, Иван Попов, Димитър Маринов, Стилиян Чилингиров, Петър Славински и др. Всички автори потвърждават този исторически факт, като се основават на книгата “Дневник от Турция” на бележития актьор от Будапещенския национален театър Габор Егерши. Той е участник в революционната 1848 г., сподвижник на Шандор Петьофи и Лайош Кошут. През 1848 г. цяла Европа е разтърсена от революции. Франция, Италия, Прусия, многонационалната Австрия, Унгария. Само унгарската революция побеждава за кратко време. Унгария е обявена за независима република. Държавен глава става Лайош Кошут. Тогава австрийският крал, безсилен да надвие революцията, повиква на помощ руския самодържец и "жандарм на Европа” Николай I. Съюзените контрареволюционни сили разгромяват войските на Лайош Кошут. Шест хиляди бойци идват във Видин. Тук са 800 бойци от полския легион на генерал Бем и 500 италианци на полковник граф Монти. Сред емигрантите са 40 депутати от унгарския парламент, 60 жени, италианска военна музика, унгарски музиканти и цигански оркестър.
За съдбата на тези прокудени далеч от родината им борци за сво6ода и независимост е написал Петър Славински в книгата “Родът Шишмановски”. За пощадените от вражеските куршуми бедстващи, гладът и болестите - прочутата "блатна треска” - маларията и чумата вземат стотици жертви. Техният жизнен път приключва във видинското "Ружино гробище". На това място е издигнато училище "Отец Паисий". За да бъде о6лекчено положението на бедстващите, Габор Егереши замислил да устрои театрално представление с входни 6илети. Създали хор. Но турците забранили да 6ъде изнесено публично. Трябвало да го устроят в частен дом и със съкратена програма. Това е станало на 30 октомври 1849 г. и се смята за първото театрално представление в България. Ето какво пише в мемоарната книга "Дневник от Турция" за това голямо културно събитие в историята на Видин Габор Егереши: "Между слушателите бяха един англичанин, който пристигнал тези дни, още Томсън, Карисони, Зефри, жената на генерал Дембински и един представител на пашата. Нашите народни песни много харесаха на англичанина и на турците. Представителят на пашата, без да раз6ира нито дума унгарски, следеше напрегнато представлението, тъй като такова нещо той никога не беше виждал и чувал.
В програмата на представлението било включено и стихотворението "Лудият" на Петьофи, тогава на турчина му станало премного, той станал от мястото си и изтичал през вратата навън. Като гледал смутен декламатора, не знаел какво да мисли за него: дали е луд или го е хванало бяс! - Това разказал с ужас в стаята на турския офицер, който беше дежурен около Кошут."
За това унгарско театрално представление се знае малко и до6ре, че будапещенският актьор написал няколко реда за праисторията на театъра в поробените български земи по време на Възраждането.
На всекиму е добре известно, че палмата на първенството за възникването на българския театър си оспорват Лом и Шумен. "Българското театро" започва с "Многострадалната Геновева" в Лом и добре, че се е намерил един видинлия на име Илия Хаджицанович, който изпраща дописка, печатана в “Цариградски вестник”, бр. 317 от 23 февруари 1857 г. На основание на тази достоверна рецензия черпят сведения всички наши историци на българския театър и определят Илия Хаджицанович за първият български театрален критик.
Цитирам дословно:
Видин, 1857, януарий 26.
Господине Издателю Ц Вестника,
Чини ми се, че длъжност свята ся изискуваше от мене с време да ви известя, как имах чест да присъствувам в Ломското на 12 декемврий през нощта, представено от няколко тамошни млади българчета в училищното им театро, но това до днес премълчавах с надежда да отида пак до Лом и видя още нещо повече, за да се обадя на нашите еднородни българи. За жалост обаче, случи се противното, та затуй спеших днес да ви опиша пълно доказателство и уверение само онова, което очевидно видях и което добря зная.
Преди неделя, дни преди да отида в Лом, дойде тук преминалий от тамо Английски подконсул в Калафат г. Герасим П. Давис, който ми извести с големи подробности и похвали, че присъствал бил в Лом в театрално представление на "Многострадална Геновева", което толкова с похвали възвишаваше, че до6ре изпаднало, чтото с клетва ни още потвърди, как при свем, че толко добре не разбирал българския език и немали всичките потребности за театро, и как от раздражност обземан на два-три реда слези проронил. Лю6опитството мя загриза в сърце и за благополучието щях да ся считам, ако да видя и аз това представление, което толкова много похвали речений г. Герасим.
Така после малко отидох и аз в Лом в него ден, когато би се прогласило тамо, че вечерта щя ся представля "Велисариевата опера" съставена по най-новий начин от г. Ангелаки Ивановича Врачанеца и член на представителите..."
Видинлията Ценович сочи, че на 12 декември е гледал представлението "Велизарий", едно от поредните представления на Ломското театро и добавя: "научих ся, че завчера едного член на тамошния съд не искал да плати 6илета и затова бил изпъден от залата, той не рачил да подпомогне театра, за да отмъсти за срама, издействал и превърнал на простий народ ревността, побунил го и запретил висше да ся не представлява в училището Театър. Той не се задоволил само с това, но подло наклепал учителите, че представят бунтовни позорища, които като видят толкова събран народ наедно, го подбуждат против турците. Той съобщил на мудурина и кадията във Видин, че учителят Пишурка, кара бунтовниците да се обличат с военни облекла и показват сабли и ножове. Пишурката бил откаран на съд и прекарал няколко месеца във видинската тюрма. Редом с това Хаджицанович споменава за представленията в Лом, за тяхната нравоучителност, напълно по вкуса на тогавашната пу6лика. Трогателният сюжет на театрото съответствува на “злочестните и многострадални герои и затова зрителите - българи и чужденци с умиление гледат и оплакват съдбата на измъчените души и измъчената душа на 6ългарина - роб."
Колкото и дребнаво да изглежда на пръв поглед написаното от Габор Егереши и Илия Хаджицанович, задълбочаването на подобни въпроси не е без значение, напротив, то е необходимо. Това, което са изследвали проф. Иван Шишманов, Димитър Мишев, д-р Бърни Бончев не се касае само за локален патриотизъм и честолюбие, а за основата на нашето театрално леточисление.
Накрая, нека чрез в. "Дунав експрес" отново да кажем, че когато в София имаше дъсчен театър "Основа", във Видин бе издигнат първият в България модерен театър "Вида". Време е най-после да се възстанови рожденото име на театър "Вида". Време е да се постави мраморна плоча с рождената дата на театъра - 31 декември 1891 г.
В историята на театър “Вида” и в историята на българския театър безспорна заслуга имат основоположниците на видинското благотворително театрално дружество “Вида” през 1879 г. За този знаменателен исторически факт в. “Славянин” – Русе помества дописка от Видин, в която пише: “Във Видин е основано театрално дружество през м. декември 1879 г.”
През 1880 г. видинската интелигенция, запалена още от възрожденските идеали, оформя фалангата на прогресивно настроеното гражданство и става носител на просвещението и културата около стожера - читалище "Цвят", също нейно дело. Благодарение на далновидността на видинската интелигенция в лицето на Найчо Цанов, Димитър Балев, Димитър Мишев, Ангел Каракашев, Тодор Найденов, Николай Панов, Стоян Мустаков и, разбира се, Петко Каравелов, д-р Димитър Моллов, д-р Теодосий Витанов, както и осезателна подкрепа на Михалаки Георгиев, проф. Иван Шишманов, Стефан Младенов – по-сетнешния професор, академик, театралното дело във Видин достига небивали дотогава необозрими висоти. И всичко това не е случайно явление, а плод на благоприятните съчетания на поредица обективни и субективни фактори. В историята на строителството на културна България Видин е бил редом с Русе, Пловдив, София. Първите любими пиеси са “Иванко”, “Многострадална Геновева”, “Велизарий”, “Юлий Цезар”, “Скъперникът”, а след това “Разбойници”, “Женитба”, “Хъшове”, “Към пропаст” и всички бисери на българската, западноевропейската и руската класика.
Ето какво пише в. “Видин” в брой 24 от 26 декември 1892 г. в рубриката „Театър: „Видинското театрално дружество игра комедията “Женитба” от Гогол. Театърът беше пълен, всички места бяха заняти. И така, тази вечер имаше доволно много публика: чиновници, търговци, адвокати и даже слуги, чираци и калфи. И всички тия се надпреварваха кой да вземе билет на по-добро място, макар че всички видяха и чуха едно и също. Това е отрадно явление, защото виждаме, че нашето общество обича театъра... На следващата вечер - 27 декември 1892 г. – салонът е пак претъпкан от публика. Представи се драмата “Галилей” от Гаетано Монтикели”.
За развитието на театралното дело безспорни заслуги имат видинските учители и театрални артисти Антон и Стефка Страшимирови. Известно е, че благодарение на тях и техните колеги младият талантлив български актьор Петко Атанасов е изпратен в МХАТ в Москва на специализация и след завръщането му във Видин е основан “Художествен общодостъпен театър “Вида”.
За гордост на Видин и на театрална България, нека споменем един малко известен факт: “През 1908 г. – пише в спомените си актрисата Надя Бъчварова – домът на семейство Страшимирови се бе превърнал в един литературен кръжок, поклонници на Антон Страшимировия талант и на красивата, интелигентна, умна и любезна Стефка Страшимирова. В дома на Стефка и Антон Страшимирови гостите водеха интелектуални разговори, мечтаеха и търсеха по-интензивно изживяване. И ето случай, когато артистът Стоян Бъчваров се върна от Москва. Когато близки приятели много се интересуваха да чуят неговите впечатления, Бъчваров ентусиазиран сподели, че животът на писателя Антон Чехов и артистката Книпер много му напомняли тоя на Антон Страшимиров и Стефка. С голяма приятност и доволство приеха това сравнение. После се разгоря нов пламък в това семейно огнище и тая непринудена разпаленост доведе Антон Страшимиров да начертае написването на драматургически произведения, да ги режисира и неговата красива, изящна и елегантна Стефка да бъде героинята. Страшимиров знаеше истината, че ще намери ново поприще, гдето ще могат да се проявят неговите приятели – интелектуално и душевно.”
Сформирана е драматическата трупа “Смях и сълзи”. Драматург на театъра е Антон Страшимиров, режисьор Стоян Бъчваров и артистите Владимир Тенев, Стоян Стоянов, Николай Николаев, Надя Бъчварова, Надя Попова, Стефка Страшимирова, Ани Николаева, Фани Симеонова и др. с репертоар “Седемнадесет годишните” от Халбе, “Роза Берн” от Хауптман, “Фарисеи” от Бърнард Шоу, “Къщата” и “Гъркинята” от Антон Страшимиров.
За културата, за театралното дело, за музикалния живот във Видин е обръщано най-голямо внимание от страна на културната общественост и видинските общински управления през различни периоди от историята на Видин. Благодарение на поколения истински видински граждани на сцената на театър "Вида" изгряват звездните пътища на Иван Димов, Константин Кисимов, на сцената на театър "Вида" са разгръщали творческия си артистичен талант театралните трупи н Матьо Македонски, Болгар Багрянов, Жана Гендова.
Хронологията на видинските театрални празници е богата и ако се позоваваме на нея, то е, защото е свързана с “първото”, с “началото”. От него започва скритото за публиката “ходене по мъките”, недоспиване, недояждане, мизерстването на група ентусиасти, за някои може би “чудаци”, “аркашки”, а за двама от тях – създатели на българския театър – Христо Илиев и Тодор Димитриев пише Георги Донев, някогашен директор на театър "Вида", на страниците на в. “Литературен глас”, официален столичен вестник. “Това бяха двама трубадури в миналото на българския театър. Те бродеха във виелици, при кал и бури в зимните нощи, те двамата, притиснали под мишница бохчичките си, сноваха навред. Познавах ги и двамата. Ставаха актьори за сезон-два в основаните от мен театри, бяха и във видинския театър. Те наистина бяха типичните герои на “Лес” от Островски. Неразделни другари в добри и тежки дни, често влизаха в спорове, та даже и с юмручна разправа, а после пак неразделни приятели. След войната се разделиха – единият в Русе, другият във Видин, за да изживеят края на нерадостния си живот. Във Видин Тошо Димитриев, измъчван от тежка болест, със сетни сили се мъкнеше и мъчеше да рисува фирми и изкарва коравия си залък хляб. Живееше с надежда с последните си парици да си купи паспорт и отиде в Москва и научи повече за голямото театрално изкуство. С последните си парици, стиснати до гърдите, той издъхна...”
Така пише старият театрал Георги Донев, когото през 1938 г. видинското театрално дружество го удостои със званието “Заслужил артист”. С това звание той се подписал във вестник “Литературен глас”. През 1979 г. бе честван стогодишният юбилей на театралното дело във Видин. В специализираното юбилейно издание на инициативния комитет бе публикуван препечатан текст от някогашния в. “Бдинска заря” от 1938 г. и там пише:
“Човекът и артистът Георги Донев... заслужил артист.. Ах, ако знаеха тия, що даряват това прозвище, ако направеха едно малко сравнение между тяхната щедрост на думи... и тая на дело!... Заслужил... да носи кръста на разпятието, превит от тежестта на горчивата действителност”.
А ето какво пише Иван Димов: “За благодарната взискателна видинска театрална публика трябва и актьорско майсторство, и истинско изкуство. видинската публика не може да смесва изкуството с благодеянието! Видинската публика не желае да й бъдат натрапвани “стъкмени” пиеси и шкартирани изпълнители.”
Това подчертава и “Видински вестник” в бр. 17 от 1937 г.: “Истинските и издържани театри са намирали във Видин винаги отличен прием. И обратното, които са правили опити да се подиграят, са били бърже отстранявани и бойкотирани...”
Независимо дали видинският театър е държавен, общински, читалищен, частен, кооперативен и т.н. отговорността на театралния колектив трябва да се съобразява и с добрите театрални традиции във Видин.
В дълголетната история на театър "Вида" има записани много славни страници и от музикалния живот във Видин. На видинска сцена с небивал успех са представяни и сценично-музикални творби – опери и оперети. Нека се върнем отново в началото на XX век в годините на първите оперни представления на “Аида” на сцената на театър "Вида", на “Камен и Цена”, “Тахир Беговица”, “Кавалерия Рустикана”, “Цигански барон” и др. И понеже стана въпрос за някогашния театър "Вида", да надникнем в бр. 182 на в. “Просвета” от 1 юни 1940 г. и прочетем малък цитат от статията “Цигански барон” на видинска сцена”:
“Видинското музикално дружество “Китара” изнесе на 25 май вечерта в салона на театър "Вида" комическата опера на Йохан Щраус “Цигански барон”. Внушителният по своите размери и монументалност театрален салон беше буквално претъкан от посетители и даваше представа, макар и в умален, но верен вид на древен римски стадион, претъпкан от екзалтирани зрители. Всички ценители на музиката и високохудожественото дело на “Китара” в града ни си бяха дали среща в театър "Вида", за да подчертаят искрената си обич и почит към “китаристите” и да се насладят на хубавата им музика и артистичност...”
В друг материал на същия вестник пише: “Браво, Бърдаров! Браво, брависимо!” – отекваше в душата на цялата публика, която задоволена и възгордяна напускаше препълнения от нея салон на старинния театър "Вида"...
От историята на видинския театър могат да се поучат и днешните театрални дейци, както и всички, свързани с настоящето и главно бъдещето на видинския театър.
Провеждането на Шекспириада във Видин
Провеждането на първата Шекспириада във Видин, ПЪРВАТА Шекспириада в България е свързана с честването на 400-годишнината от рождението на Шекспир.
Инициативата за провеждане на Шекспирови театрални дни във Видин е повече от похвална и веднага трябва да ви уверя, че това наше видинско културно събитие не бе случайно явление, някакво хрумване, някакво случайно забавление. Напротив, това бе обмислено тържество на инициативността на видинската културна общественост, подкрепена от местната власт, подкрепена и от софийското землячество и най-вече от Ангел Будев, големия общественик, заместник министър на културата и дипломат. За Ангел Будев неговите съвременници говорят и пишат, като пречертават изключителните му заслуги за продължаване на най-добрите културни традиции на Видин - върхове в театралния живот по времето на Хачо Бояджиев и Алберт Анжел, върхове бяха постигнати и в музикалния живот, основана бе по онова време и Видинската художествена галерия, фолклорните празници от Тимок до Миджур. Видин и Белоградчик се превърнаха в притегателни културно-исторически и туристически центрове на България.
През 1964 г светът честваше 400 години от рождението на Шекспир и Видин стана център в националната шекспирова програма. Своевременно, благодарение на една среща в антракта на театрално представление Ангел Будев се срещна с неколцина свои приятели - там бяха Стефан Тодоров, Борис Георгиев (Чиняка), там бях и аз. Стана въпрос, че след като през 1963 г. видинският театър е включил в репертоара си “Дванадесета нощ” от Шекспир, би следвало и през 1964 г. представленията да продължат в летния театър "Баба Вида", като се поканят и други театри от столицата и страната. Тогава добавих, че по вестниците и главно във в. "Народна култура" са публикувани материали за театрални и оперни представления на открито във Венеция, Верона, Лондон. Освен това добавих, че имам няколко стари вестници “Литературен глас" от 1939 г., където са отпечатани материали за 375-годишнината от рождението на Шекспир. Ангел Будев прояви, както винаги, интерес към миналото и си уговорихме среща на следващия ден в художествената галерия при бай Стефан Тодоров. После, след като разгледахме новите попълнения в галерията, дълго врене разговаряхме за старите театрални традиции на Видин. Неговите думи бяха: "Всички трябва да работим за доброто на Видин и Видинския край и в това отношение кулминацията на честването на Шекспир трябва да бъде в крепостта “Баба Вида”.
После научих, че той е засилил видинското землячество, водел е поредица от разговори там, където трябва, получил е благословията и целият град заживя в трепетните очаквания на това значително културно събитие. Огромно щастие бе за онова поколение, което преживя и помни Шекспириадата. Дни наред Видин очакваше нещо необикновено, нещо неповторимо. Очакванията напълно се оправдаха, Те надхвърлиха всякакви граници. Градът сякаш се преобрази, монотонното ежедневие изчезна, празнична възбуда цареше навред. Пред театралните афиши и плакати десетки хора четяха и споменаваха имената на първенците на българската театрална сцена. За ден-два всички билети бяха продадени, набързо се стопиха и опашките за правостоящи.
Настъпи дългоочакваната тържествена вечер в "Баба Вида". По кулите и околовръстния зид пламнаха десетки факли, тържествени фанфари известиха откриването на Шекспириадата. Вечери наред артисти от София, Бургас, Сливен, Видин превъплъщаваха образите на шекспировите герои от “Дванадесета нощ”, “Комедия от грешки”, “Сън в лятна нощ”, “Мяра за мяра”, “Както ви се хареса”, “Ричард III” и още нещо – рецитал на театъра за художественото слово – София с участието на Венелин Колев, лауреат на Първия фестивал на художественото слово, артист от Видинския театър заедно с Николина Лекова от Народния театър – София изпълниха композиция от “Ромео и Жулиета”, след тях на сцената се появиха Снежина Челебиева, Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Иван Кондов и Росица Данаилова. В Шекспериадата взе участие и Видинския симфоничен оркестър под диригентството на Борислав Михайлов.
Въодушевени от постигнатото, традиционните летни театрални дни продължиха и през следващата 1965 г. Тогава се проведоха празниците на българската историческа драма. Сред крепостните стени на “Баба Вида” прозвучаха мъдрите слова на цар Иван Асен II, оживя пламенната любов и родолюбие на Борислав, мъдростта на цар Симеон и трагичния залез и още по-трагичната съдба на цар Шишман. Успешното начало на първите години импулсираха видинлии и през следващите години. Утвърди се една хубава традиция. През 1966 г. осем театрални вечери публиката заливаше със смеха си вълшебния завой на Дунава. Тържественото откриване стана с постановката на Сатиричния театър – София “Смъртта на Тарелкин”. Любимците на публиката Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и всички артисти играха с вдъхновение пред благородната видинска публика, редуваха се видинските артисти през следващата вечер с “Новото пристанище” на Ст. Л. Костов, следваха представленията на театрите от Габрово, Хасково, Русе, Благоевград, Добрич. През годините в рамките на Летните театрални дни незабравими спомени оставиха и Молиеровите театрални дни, започнали с “Тартюф”, постановка на Сатиричния театър – София, в главните роли: Константин Коцев, Цветана Гълъбова, Димитър Манчев, известен на видинската публика от сцената на видинския театър още по времето Хачо Бояджиев. Молиеровите театрални празници се провеждаха с участието на театрите и техните постановки: Пловдив с “Мизантроп”, Видин – с “Буржоата-благородник”, Враца с “Жорж Данден”, Ямбол – с “По неволя доктор”.
А ето една по-точна хронология на летните театрални дни във Видин. Откриването на летния театър "Баба Вида" стана през 1963 г.: Шекспириадата – 1964; Българската историческа драма – 1965 г.; 1966 г. – класическата комедия; 1967 и 1968 г. – класическата пиеса. 1969 г. не са провеждани летни театрални дни, а само от време навреме по някое театрално представление на пътуващи театрални трупи. През 1970 г. се провежда така наречената Лениниада по случай 100 г. от рождението на Ленин, като репертоарът е изпълнен с театрални спектакли, свързани с идеите на Владимир Илич.
Запомнил съм гостуването на Народния театър – София и великолепната игра на Константин Кисимов и Ружа Делчева в “Неспокойна старост”.
И после, след тригодишен “антракт”, през 1973 г. по повод 300-годишнината от рождението на Молиер, се организираха Молиеровите театрални дни, за които споменахме по-горе.
Следва отново тригодишно прекъсване на летните театрални дни и през 1976 г. се проведоха представления, посветени на руската класическа драматургия. След това трябваше да се чака не три, а цели четири години, за да се възобновят летните театрални дни, посветени на западноевропейската класическа драматургия, която беше десетата голяма проява на видинската културна общественост и чак след една цяла петилетка, през 1985 г., при необикновено огромен интерес се проведоха Единадесетите летни театрални дни Видин’85, посветени на класическата драматургия, открити на 22 юни 1985 г. с “Укротяване на опърничавата” от Шекспир. На следващата вечер гледахме “Много шум за нищо” от Шекспир, постановка на Софийския театър “Сълза и смях”, след това се редуваха “Идеалният мъж” от Оскар Уайлд на русенския театър, “Домът на Бернарда Алба” от Федерико Гарсия Лорка, постановка на Врачанския драматичен театър, “Както ви се хареса” от Шекспир в изпълнение на Разградския драматичен театър, после гледахме ловчанлии в “Любовта към трите портокала” от Карло Гоци и накрая бе кулминацията на театралните празници в крепостта “Баба Вида” – “Изобретателната влюбена” от Лопе де Вега, където блестящо изпълниха ролите си Славка Славова, Любомир Кабакчиев, Мариус Донкин и всички останали артисти от Народния театър “Иван Вазов” – София.
И после следва едно дългогодишно многоточие...
Не се наемам да причислим ли към театралните празници и така наречената Балканиада на комедията, проведена на границата на двете столетия, двоумя се да кажа, че с единадесетте летни театрални празници те изпяха лебедовата си песен, те приключиха, но дано не съм прав.
Станахме банални от години, от десетилетия да напомняме поне да се постави един паметен знак на старинния театър "Вида", че това е първата модерна театрална сграда в следосвобожденска България, осветен на 31 декември 1891 г., срещу настъпващата 1892 Нова година. Че тук започва големият творчески път към българската национална театрална сцена Иван Димов, Константин Кисимов, Спас Джонев, тук са се подвизавали театралните светила Роза Попова, Надя Гълъбова, Матьо Македонски Петко Атанасов, Болгар Багрянов, Жана Жендова... И защо да не посочим и мнозина утвърдени млади таланти, които все още помнят поклонниците на младите тогава Адриана Андреева, Христо Куновски, Димитър Манчев, Венцислав Кисьов, Иван Балсамаджиев, Иван Григоров, Венко Колев, Мара Чапанова, Златка Тодорова, а защо да забравяме Атанас Въжаров, Владо Белперчинов, Димитър Грънчаров, Василка Върбанова, Панайот Янев, Христо Курдов, Таня Трендафилова, Димитър Босев и десетки верни служители на Мелпомена.
И още нещо, защо никъде на входа на летния театър един паметен знак не напомня, че тук през 1964 г. е проведена първата Шекспириада в България или че през 1973 г. е имало Молиерови театрални празници.
Видин – град с богати театрални традиции, записал името си в историята на българския театър, история с върхови творчески завоевания и падения, винаги е намирал изход от безизходицата, имало е театрални сезони на разцвет и увяхване, но са се намирали хора истински театрали, милеещи за своя видински, роден, български театър.
Вярвам, че може би ще настане време на новото театрално възраждане и възкресение и театралните празници отново ще завладеят сцената и по-точно театралната сцена “Баба Вида”.
Автор на материалите за театралното дело във Видин е Христо Лишков.
