ИНТЕРВЮ НА ИВАН ДИМОВ

Иван Димов – “Ако имах два живота”

При прочутите Белоградчишки скали, сред високите вековни гиганти, наречени “Монасите”, правихме снимки за филма “Страхил войвода” по сценарий на Орлин Василев. Ролята на възпетия в народната песен легендарен хайдутин Страхил войвода играех аз. Образът е познат – героичен, изпълнен с много драматични и лирично-любовни моменти.
Турците, за да отмъстят на бунтовника, са отвлекли и погубили вярната му селска девойка Ивана. Страхил е дошъл да намери гроба й, да се поклони и да отмъсти на народните поробители. Той дири по скалите най-хубавото цвете, достойно за неговата възвишена и чиста любов, с него иска да обкичи гроба на неговата любима...
Сред скалите видях много хубаво цвете – истинско чудо на природата. То извисяваше високото си и стройно стебло ниско под нас, може би, на десетина метра под скалата, на която се намирахме. Отдолу зееше истинска бездна. Реших, че добре ще подхожда именно това цвете, израсло сред недостъпните скали, да краси Иваниния гроб. Йосип Новак се съгласи. За да ме предпазят от злополука, вързаха едно въже отзад на гърба ми за хайдушкия силях на пояса. Мнозина се бояха дали каиша ще издържи тежината на тялото ми. Аз обаче настоях и въпреки риска, заслизах пълзешком по зъберите.
Долу, в дъното на пропастта, бяха хористите на софийския хор “Гусла”, които изпълняваха ролята на статисти и пееха. В най-опасния момент те пееха “Страхил Рахилу думаше”, написана за случая от композитора Веселин Стоянов. Песента му вдъхна още повече смелост и лирично настроение за трудното изпълнение на сцената по откъсването на това цвете. В момента, когато се провесих с целия си ръст по средата на скалата, хорът спря да пее. Всички бяха стаили дъх. Аз се пресегнах, едва улових цветето и го откъснах. Хористите изтичаха по страничните пътечки горе, помогнаха ми да пропълзя обратно по скалата и бурно ме акламираха. Бях облян в пот от напрежение. Овациите дълбоко ме трогнаха. Обясниха ми, че спрели да пеят, за да не се смутя и полетя в пропастта. Някой възкликна: - Ако малко от онова, което преживяхме в момента на откъсването на цветето, бъде сполучливо отразено на екрана, филмът ще получи изключително драматичност, ще бъде истинско чудо!”
Чудото обаче не стана. На екрана Страхил пресяга към цветето така, сякаш го къса от градина в селски двор. Зрителите гледаха и недоумявах защо Страхил с такова напрежение на лицето се мъчи да откъсне цветето. Защото ... пропастта, скалите, бездната и цветето над шеметната пропаст не бяха заснети. Просто да ти е жал за мъката и опасностите, на които си се излагал.
Друг, не по-малко интересен момент в този филм е, когато Страхил слиза на кон по една голяма стръмнина да търси гроба на Ивана. Нарочно пришпорих хубавия буен кон, за да придам по-голямо напрежение, да бъде картината по-правдива.
Кинооператорът Константинов трябваше да застане с апарата пред мене – да заснеме този силен момент. Обаче, когато наближих апарата с неудържим устрем на коня, той се изплаши да го не прегазя и вместо да завърти ръчката, избяга. Бях отровен от яд. Та ако смажех него, нали щях да загина и аз. Точно пред апарата аз щях да спра коня така, както бях вече репетирал. Ала младшият офицер, който придружаваше военната част, чийто коне ползвахме, не се съгласи – боеше се да не би при кариера по стръмното нанадолнище да падна и да убия коня. Аз настоявах, а той упорстваше: “Ще убиете коня, г-н Димов!”
Жал ми е и за тоя момент. Беше много силен психологически, много смел и героичен точно по сценария, точно по представата ни за войводата. Но убедих се, че военният кон и животът на кинооператора струват повече от живота на актьора, който, влюбен в своето изкуство, забравя опасностите...

Отпечатан материал на видинския краевед Христо Лишков.